Дунавският кон произхожда от секцията за нониуси при конезавод „Клементина" край Плевен. Поради, дребния характер на селското стопанство след Освобождението развъдноподобрителната работа с конете в конезавода не е била напълно изяснена. За разплоди за основа на стадото били използвани жребци и кобили с различна породна принадлежност - арабски, полукръвни, местни подобрени, донски, унгарски, полутежковозни и др. Стремежът бил да се съберат и поставят при добри условия на хранене и гледане определени групи коне с оглед да се произвеждат по-едри жребци. През 1893 г. от Унгария били внесени коне от породите Нониус, Липицански, Рисаци, Англо-арабски, Шагия и др., а по-късно били внесени незначителен брой чистокръвни коне от Франция. В продължение на 25 години е извършвано безсистемно кръстосване.

Впоследствие, селското стопанство започва да изменя своя характер. Селскостопанската работа изисквала ръстови и масивни коне. Това именно наложило да се засили вносът на коне от впрегатен тип, главно от породата Нониус.

За разлика от работата по създаването на останалите породи коне при Дунавската освен местни, полукръвни и англо-арабски кобили били използвани и кобили от породата Нониус. Това наложило използването на по-други развъдни методи. При създаването на дунавската порода е прилагано чистопородно развъждане на коне от породата Нониус, послужили за основа на племенното стадо. Заедно с това било прилагано и поглъщателно кръстосване на местните и подобрените кобили и жребци Нониус. Този метод е прилаган не само в племенното стадо на конезавода, но и в голяма част от районите на разпространение на същата порода. Към незначителна част от конете е прилагано и възпроизводително кръстосване. Тези развъдни методи заедно със строгия отбор и подбор са допринесли за създаването на своеобразен тип български Нониус, който се отличава от развъждания в Унгария, Румъния, Югославия и Чехословакия, признат за порода под наименованието Дунавска порода през 1951 г. Макар и полукръвни, конете от Дунавска порода са специализирани за впряг, с качества, които ги отличават от останалите полукръвни породи.

Конете от дунавската порода имат едър ръст, удължено, масивно, хармонично свързано тяло. Гръдният кош, крупата и крайниците са масивни, мускулатурата и костната система са добре развити. Живата маса е значително по-голямо от тази на конете при останалите полукръвни породи. Цветът на косъма е черен, кестеняв и по-рядко алест. Данните за абсолютното и относително развитие на породата я приближават до типа на малкия Нониус. По отношение на някои индекси - за надстроеност, разтегнатост, гръден и др., - Дунавската порода превъзхожда конете от породата Нониус. При останалите индекси различията са малки.

Дунавският кон намира добра генетична връзка с Чистокръвната и Хановерската порода. Досегашните опити показват, че той има всички качества за възпроизводство на спортен тип коне. Особено добри са резултатите от кръстосването на породата Дунавски кон с Хановерската порода. Получените приплоди от първа и втора генерация имат едър ръст и се приближават по развитие до Хановерската порода. Заедно с това Дунавският кон е унаследил от породата подобрителка спокойния темперамент и добрите й спортни качества.